Българско училище в Грац „Никола Й. Вапцаров“

Начало

За нас

Нашите учители

Нашият патрон

Другите пишат за нас

Програма

Партньори

За вас, деца!

Контакт

Галерия

Родило се момче в семейството на Елена и Йонко в лето Господне 1909, на 24.11., в гр. Банско, в къщата на своята баба (по майчина линия) Милана Везьова и било кръстено Никола, името на неговия дядо. Родът на бащата е стар банскалийски, занимавали се с бояджийство, били вапцари, и това дава и фамилното им име. Майката на поета също е от стар банскалийски род - Везьови, чиито занаят отново бил вапцарство (бояджилък). Елена Везьова е родена през 1882 г., завършва осново училище в родния си град, а по-късно със съдействието на американската мисионерка мис Стоун е приета в американския пансион в Самоков. През 1908 г. е преместена на работа в родния си град Банско. Запознава се с бъдещия си съпруг - Йонко Проданичин и през януари 1909 г. се оженват.

Когато започва Балканската война, Яворов тръгва по познатите хайдушки пътища. Пристига в Банско при своя приятел Йонко Вапцаров. В семейството се е родило и второ дете - дъщеря им Райна. В дома на Йонко го посреща едно общително и любопитно момченце, което веднага е пленено от този непознат мъж със затъкнат револвер на пояса. Детето повтаря думата "леволвер", "леволвел" с приповдиганто настроение, а по-късно заживява с поезията на непознатия чичко.

Йонко и Яворов заминават с чета около 120 души в Родопите в местността "Каца поляна". На 7 октомври 1912 г. настъпва дългоочакваната свобода за българското население в Македония. Яворов обявява независимостта на Банско и го провъзгласява за град и център на Разложка околия. По негова препоръка генерал Ковачев, който води българската войска в този регион, назначава Йонко Вапцаров за Околийски управител.

Първите си стихотворни опити Вапцаров прави под влияние на Яворов, а отливка от посмъртната маска на трагично загиналия поет стои като скъпа реликва в жилището му.

Никола Вапцаров тръгва на училище и веднага прави впечатление с подчертания си интерес към книгата. През този период баща му Йонко завързва приятелство с Цар Фердинанд, който има стопански спорове по владеенето на пирински гори и Йонко, като управител на Банско му помага в тези дела, вследствие на което Царят става собственик на банските гори в Пирин. За целта е прекаран директен телефон, който свързва къщата на Йонко и двореца на Царя. И до ндес се помни едно голямо събитие, случило се в къщата на Йонко. На път за Южния фронт, в Банско идват германският император Кайзер Вилхелм II и синът му Август Вилхелм, държавният секретар на външните работи на Германия Фон Кюлман, Цар Фердинанд с двамата си сина Кирил и Борис, министри и многобройна свита. Скоро след това Царят кани семейството на Йонко Вапцаров в двореца в София. По време на следобедния чай, малкият Никола се покачил на трона на Царя и заспал. Тази гледка накарала Цар Фердинанд да застине, защото никой нямал право да се докосва до царския трон. (Бел. Ред.: Според Мая Вапцарова - това докосване до царския трон е може би причина за трагичната поличба на Вапцаров).

От 1916 до 1923 Вапцаров е ученик в Банско, където свири на мандолина в ученическия оркестър.
От 1924 до 1926 г. е ученик в Разложката гимназия. Тук интересът му към художествената литература се задълбочава. Активно участва в училищния театрален живот и във въздържателното дружество. Започва да пише поемата "Диляна Магесница", която остава недовършена. Съчинява и много други стихотворения. В шести гимназиален клас за първи път ученикът Никола Вапцаров е влюбен. В едно писмо, писано по-късно, поетът си спомня за тази своя първа любов. Той пише на учителката Кирана Рупова през март 1930 г.: "Първата ми любов е е от онова малко градче Мекамия, което сърцето ми носи като вечна скръб. Бях в шести клас, председателствах тамошното въздържателно дружество и червения кръст".

На 15 юни 1926 година в извънредния предконгресен брой на вестник "Борба" - орган на ученическия неутрален въздържателен съюз - е напечатано стихотворението "Към светли идеали", подписано: Никола Вапцаров. Това е първото печатано стихотворение на поета. До края на годината се печатат още две негови стихотворения - "Последна песен" и "Да грейне факел".

През всичките тези ученически години добродушното и дружелюбно момче мечтае да следва литература, но твърдият и властен Йонко Вапцаров се противопоставя на това желание и сам избира професията на своя син, като го изпраща в Морското Машинно училище във Варна.
След време съкурсистите му ще си спомнят, че между тях обикновените младежи - "по грешка се е вмъкнал един по-особен". Според приятеля му Кольо Василев, "Никола Вапцаров е талант, който се задушава между сивите казармени стени".

Едно мимолетно увлечение по ученичката Кина Каназирева от Разлог го кара да изпълва моряшките си бележници с мрачни, унили стихове, в които разкрива несподелената любов и безндаждност - "Младост", "Гадатели", "Утеха", "Интродукция", "Съмнение". За тази своя любов той казва в едно писмо:

"Впуснах се като пирински поток, в пролет отключен от ледовете как се впуска и руши, и повлича. Но тази сила именно ме погуби... "

През юли 1930 година, когато прекарва домашния си летен отпуск, той се среща със студентката по право Анна Мицова. Чувствата са пламнали бързо след толкова очакване и печал, като че ли идва нещо по-трайно. Започват да се редят нови стихове като "Когато минеш синята гора", "В прозореца ефирно очертана", "Понякога тук става толкоз тъмно", "Легенда", "Далечен бряг, край него в бяг", "Аз съм беден, изхабен и рухнал". В някои от тях влюбеният е неочаквано драстичен и решителен "Да бъдеш цяла в моите ръце".

Връзката им продължава и през май 1931 година, Анна Мицова посещава своя любим във Варна. Морякът й посвещава стихотворението "Лъчи в машината":


... Иди си!... Ти си толкоз светла, толкоз нежна
и твоя млад възторг добре разбирам,
и любовта, която ще изчезне...
Не виждаш ли, крилата ми са сломени,
забравих всичко, даже моите спомени,
които сам се мъча да презирам.

 
Макар и отдаден на словото, мечтаещ за литературата, в машините Никола открива прогреса. Те доказват безкрайните възможности на човешката мисъл, която осъществява вековни мечти на човечеството, именно чрез техническите открития. Поражда се уважение към машините като символ на бъдещето.
Командирован на летището в Божурище, той цял час лети със самолет във въздуха.
В шести курс началникът на училището капитан II ранг Сава Иванов му възлага да подготви музикална литературна програма за тържеството, както и да подготви юбилеен сборник по случай 50- годишния юбилей на Мроското училище. От своите произведения поетът включва "Спомени от миноносците" и "Марш на 26-ти випуск от Морското училище".

В началото на 1932 година Никола Вапцаров отново е в Русе, където е на стаж за четири месеца в Дунавската полицейска служба. Там той режисира и сам изпълнява ролята на Странджата в пиесата "Хъшове" от Вазов, която е представена на моряците в Дунавския флот в Русе. На 25.04.1932 година Никола Вапцаров постъпва като стажант-механик на парахода "Бургас" във Варна. Посещава и се докосва до такива екзотични места като Цариград, Александрия, Порт Саид, Найфа, Бейрут и др., островите Родос, Кипър, Мармара, Митилин и други.

Завършва военната си служба на 14.06.1932 г. и със заповед No. 38 п. 6 от същата дата е произведен в ранг - офицерски кандидат. Получава диплом за завършено образование с права на среден машинен техник.
На банкета, по случай завършването на Морското училище, Никола Вапцаров държи реч, в която изразява мислите и настроенията на своите съвипускници, разкрива истината, упорито прикривана зад красивите фрази и лъжливи обещания.

По­ка­зателен е фактът, че никой друг от 26-ти випуск на ММУ не е поел по него­вия път. На 22 години, с престижни дипломи и професии, мла­дежите от този випуск са надежда за проспери­тета на отечеството си. Съсипана от три войни, държавата ни е успяла да се въздигне. И Ни­кола, ако е жела­ел, е мо­гъл да продължи уче­ни­ето си – Йонко Вапцаров е оси­гурил царска сти­пен­дия за сина си в Гер­ма­ния. Щял е да се върне ка­то ценен специа­ли­ст – тех­но­крат, строител, а не рушител на бур­жо­азна Бъл­га­рия. Да­на­­ил Крапчев му отваря страни­ци­те на прести­ж­ния всеки­днев­ник "Зора”, ка­ни го за сътрудник, до­ри една пу­­бли­кация се появява там – есето "Мирът на Щъркелов”. 

Но не, ра­бо­ти за хляба си в примитивни фабрички и заводи. Постъпва на работа във фабриката на "Българска горска индустрия" в село Кочериново - като огняр и после механик. Избран е за председател на професионалното дружество, защитаващо правата на работниците. Едновременно с това организира, пише и играе роли в любителски театър. Борбата с оскъди­ца­та и вечната българска мизерия му докарва заплахата от туберку­лоза - Вапца­ров е на ръба на болестта.

Силна и оригинална личност, непримирим с би­тието на масовия човек. Не приема безличието и сивотата като своя мяр­ка, таи изгаряща амбиция да се изтръгне от баналността и неизвестността. Търси излаз към по-ви­со­ко равнище на социобитието. Не наследява генетични родови за­ложби, самоизгражда се с цената на целеустременост, труд и само­­­образование.

Огняроинтелигентът не иска цял живот да хвърля с ло­па­та кюмюр, болят го ставите от умо­­ра и без­сънието го измъчва, а той е уверен, че светът чака словото на не­говата поезия. Между моряшките сти­­хо­тво­ре­ния на Вапцаров и пред­смъртните такива разликата е огромна. Извървял е дълъг път на самоусъвършен­стване, на есте­ти­чески търсения и преодо­ля­ване на етапи в лите­ратурното си съ­зряване. 

Естетическото му верую е отговорност към поезията като висше изкуство, също и отказ от поръч­ковата плакатна литература. Поезията е автономната територия на Вапцаров, тя е него­вото съз­нание за екзистенциална самостойност, скритата му надежда за безсмър­тие. Затова ревниво я пази от външни посегателства.

Никола Вапцаров е един тъжен човек. Неслучайно сред стотиците снимки от всички му­зеи и частни колекции на нито една не се вижда усмивка. В моряшките портрети дори (от 1931 г.) ясно се откроява настръхналата сериозност и упорство, служещи като броня между него и света.  

На 28.08.1932 година Вапцаров се запознава със своята бъдеща съпруга -студентката по математика Бойка Димитрова, която е родом от Горна Джумая, днес Благоевград. През следващата година те сключват брак. В средата на декември 1934г. Мукавената фабрика в село Кочериново е закрита и работниците в нея - уволнени. Група работници, начело с Никола Вапцаров, заминава за София и успява да предотврати закриването на фабриката, като постигат договорка надниците да бъдат намалени и работните дни да са само четири.

На 4.01.1936г. му се ражда син и по стар български обичай е наречен на името на дядо си - Йонко.

През месец май счупването на една от машините дава повод на управниците на фабриката да се освободят от повечето работници. Сред тях е и Вапцаров. Заминава за София да търси работа. Тричленното семейство заживява на ул."Люлин" №22 в столицата, в една тясна и нехигиенична квартира.

Умира синът му - малкият Йонко - жертва на наследствена болест. И тогава поетът ще изрече едни от най-черните стихове на своя живот:

Децата ни мрат
в отровната смрад
без слънце,
в задушни коптори.


но и ще напише:

Не бойте се деца, за утрешния ден!

 
В средата на месец август Вапцаров постъпва на работа в мелницата на братя Бугарчеви, като работи само вечерна смяна по 12 часа на нощ, като машинист. Скоро всички работници го обикват. Работата е много тежка. Много често поетът върши работата и на своя помощник огняр, който се разболява от туберкулоза и за една седмица умира.

През есента на 1936г., поради крайно изморителната и тежка работа, Никола Вапцаров се разболява. На осми октомври същата година е назначен на по-лека работа в Софийското железопътно депо като шлосер. В края на месеца е преназначен за локомотивен огняр.

През 1937г. той спечелва първа награда на списание "Летец" на тема "Художествени произведения с въздухоплавателен сюжет" със стихотворението "Романтика".:

Това е новата рамантика,
която се ражда
и добива своя плът,
и въплътена
в самолетно тяло,
обх
oжда днес
от край до край светът.

 
Малко по-късно през същата 1937г. Вапцаров печели втора награда със своята едноактна драма "Бент" от конкурса "Родно радио". През тези години той работи и върху сюжети за деца и юноши. Пише поемата "Влак" и детските стихотворения - "Врабчова сговорна дружина", "Денонощно сняг вали", "Машинист" и други. Със стихотворението "Машинист" той остава в антологията на световната поезия за деца:

Гледа тук бащата строго,
но му става ясно-
машинист ще стане Гого,
само да порасне!

 
Испанската революция дава нов тласък в творческото развитие на поета. Поради заболяване, въпреки силното му желание да се включи пряко във военните действия в Мадрид, той се бори, заедно с другарите си "по улиците на Толедо и пред стените на Мадрид" чрез "Песни за Испания".
На 1.11.1938г. Никола Вапцаров постъпва на работа като техник в държавния екарисаж в София. В началото на януари 1939 г. пристига от Банско баща му тежко болен и постъпва на лечение в Александровската болница при своя приятел професор доктор Моллов. Десетина дена по-късно той умира.

В края на 1939 г. Вапцаров замисля издаването на първата си стихосбирка. Това издаване минава през много перипетии. Стиховете му минават през различни цензури. Много от тях отпадат. За издаването са нужни пари. Съпругата му, Бойка Вапцарова, сключва заем от спомагателната каса при Българска земеделска и кооперативна банка, където работи. С парите купуват най-лошокачествената хартия на двойна цена. И сега съдбата му изневерява, но това не може да спре устрема на поета. Малко преди набирането на ръкописа в печатницата, той написва уводното стихотворение"Вяра". Втората половина на януари 1940г. излиза от печат стихосбирката"Моторни песни".

В края на май същата година Вапцарови се преместват в двустайния апартамент на сестрата и зетя на Йонко Вапцаров. Тук, в центъра на София, на ул."Ангел Кънчев" № 37, на 4 етаж, където преминават последните години от живота му.

Това е времето на Голямата война, когато Германия побеждава Норвегия, Белгия, Холандия, обявява война на Франция. На 19 юни фюрерът произнася реч в Райхстага. Започва офанзива срещу Англия. Като съюзник на Германия, България се ползва с доверието на Райха и неговия велик завоевател - Хитлер. В края на септември Вапцаров напуска екарисажа и е назначен на работа като машинен техник в изпитателната станция при Министерството на благоустройството. Скоро се налага да напусне.

На 12 декември в дома на Вапцаров в град Банско е направен обиск и поетът е арестуван. През втората половина на декември е освободен до разглеждане на преписката от прокурора, под гаранция.
През 1941г. е член на редакционната колегия на вестник "Литературен критик". Печата нови стихове в различни вестници и списания.

В първите дни на месец юни най-неочаквано Никола Вапцаров е арестуван и отведен в 4-ти полицейски участък в София, а късно вечерта е откаран с влак в Разлог, където е затворен в Разложкото полицейско околийско управление. От там е интерниран за три месеца в Годеч. Арестуван е във връзка с така наречената "Соболева акция", получила това име заради предложението на главния комисар на съветския комисариат на външните работи Аркадий Соболев - България и СССР да сключат пакт за приятелство и взаимна помощ. Вапцаров е обвинен в нарушаване на Закона за защита на държавата. Делото завършва с присъда №98, издадена "в името на Негово Величество Борис ІІІ, Цар на българите... Никола Йонков Вапцаров е невиновен..."

На първи септември поетът се завръща в София. Той ще сподели с жена си:

  "...Да знаеш само как ми се живее! Противно нещо е смъртта! Веднъж дори си я представих. Прибирам се вечер по улицата и в тоя миг един куршум ме пронизва, аз падам върху паважа и оставам да лежа. А паважът е покрит с лед - студено, страшно, мъчително..."

 През януари 1942г. поетът изживява една от последните си драми. Докато е бил във Варна, съпругата му ражда преждевременно и момченцето живее само няколко часа.

На 4 март 1942г., рано в зори, Вапцаров е арестуван. За поета започват жестоки дни и нощи. По-късно, по време на процеса, Вапцаров ще разкаже на жена си: "Там бях загубил представа за времето. Ту ме измъчваха, ту ме оставяха да се съвзема, за да започнат отново. Тежкият бой и стягането с електрически обръч можех да понасям, но най-ужасното изтезание беше бесенето с главата надолу. Три пъти бях подлаган на такова мъчение и чувствах, че вече нямам сили да издържа. Исках да се самоубия, но нямаше с какво. ".

На 6 юли 1942г. започва процесът.

В края на съдебното следствие Вапцаров приема цялото обвинение и отговорност върху себе си: "Аз се борих за щастието на моята родина, готов съм да умра за нея."

На 18 юли съдебното следствие завършва.

След като минават няколко дни в неизвестност и тревожно очакване, в 11 часа сутринта на 23 юли 1942г. съдът произнася присъдата. Залата е пълна и цари смъртна тревога. Председателят, полковник Ил. Младенов, чете решението за 12 смъртни присъди, 6 от които задочни. Осъдените на смърт са - Никола Вапцаров, Антон Иванов, Антон Попов, Атанас Романов, Петър Богданов и Георги Минчев.

"...Въз основа на чл.16, предложение последно, и чл.17 от Закона за защита на държавата ги осъжда на смърт чрез разстрелване и лишаване от права... в името на Негово Величество Цар Борис ІІІ..."
Присъдата трябва да бъде изпълнена в срок от двадесет и четири часа. Шум, въздишки и тихи стенания изпълват залата. Разрешено е свиждане само за три минути. Думите се отронват с необикновена мъка: "Прощавайте... настъпи краят!"

След обяд осъденият Никола Вапцаров и останалите осъдени получава разрешение за последно свиждане от 5 минути. Никола промълвява: "Мили мои, много грижи ви създадох. Прощавайте! Мамо, аз трябва да умра. Гледай да свикнеш с тази мисъл, успокоявай се с думите на своя Исус Христос: "Ако житното зърно най- напред не умре, то не може да даде плод." Докато другите осъдени пишат писма на близките си, Вапцаров пише последните си стихове, родени в полицейския ад.

Когато свиждането свършва, жена му излиза от затвора, разгръща листчето, което Вапцаров и е дал. И тук намира две прощални стихотворения.

След венчалната церемония на Антон Попов идва часът на разстрела.

Определени лица поставят книжни качулки върху главите на осъдените, които  запяват:

Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небо, звяр и природа,
и певци песни за него пеят.

                                                                                ***

Никола Вапцаров  е награден посмъртно с почетната награда за мир, присъдена от Световния съвет за защита на мира. 

На 03.12.1953 година по време на Втория конгрес на мира международната награда и почетната грамота са връчени на майката на поета Елена Вапцарова.

Кубинският поет Николас Гилен пише: „Никола Вапцаров е едно гигантско дърво, чиито корени се намират дълбоко в сърцата на българите, а клоните му са разпрострени към всички, които се борят за мир.”

Стихотворенията му са преведени на 60 езика. 

 

Facebook